четвъртък, 4 август 2011 г.

Натутках се да го довърша...

И така - под пара,почти разплакана,отказвам да отида с останалите "колеги" от този полет в хотел;
Оставам на летището,за да проверя дали все пак няма да има някакъв друг Вариант за спасение;
Надежда винаги има и точно тя те държи да продължаваш с "копаенето"...
Продължавам да копая,обадих се на моите приятели китайци,за да се върнат на летището,взех си багажа обратно,обадих се до България,за да проверя какви са опциите,ако изпусна полета до Москва....................тичане напред-назад...оказва се ,че има друг полет до другото летище в Шанхай -
НО - ех това "НО"-
НЯМА БИЛЕТИ,

абе когато не ти върви-не ти върви...

почти полудели една българка и двама китайци претупаха няколко часа на летището,пробвайки какво ли не,провели сигурно сто телефонни  разговори...

И така стана 22:30 - в България ме чакат,за да реша - променям ли датата на полета или не...
имам само още два часа- след което вече няма вариант смяна - остава само хващам или изпускам...
Обявяват излитаме в 23:00 часа - смятаме набързо  - в Шанхай съм в 00:30 - имам 2 часа преди международния полет - ехееееее- ще успея:)))))))))Олеква ми,МАЙ...

И така обаждам се отново до България - няма да сменям - имам шанс да хвана полета - боже,толкова искам да се прибера,много,ама ужасно много - все повече ми липсват моите трима любими мъже...
Бързам,тичам - качвам се на борд...
Гледам си часовника ПОСТОЯННО -всяка минутка е важна -

И се започва - излитаме - да,но с цели 30 минути по-късно- 23:30
Добре-все още има време...

Полетът минава добре,аз продължавам да гледам часовника и да пресмятам-толкова минути за това,толкова-за онова,после ...,след това.... и така нататък...
Наближа кацането - аз съм потна от нерви,очакване,притеснение-дали не беше по-добре да си сменя датата - дали ще успея-ще успея,няма как- на мен обикновено ми върви,добре ми се нареждат нещата,ами да -няма как иначе...усмихвам се...ще успея...

Ох,защо не кацаме...хайде кога ще я видя тази писта...оооооооооххххххххх...хайдеееееее...

Кацаме - часът е 00:30.


Започва голямото БЪРЗАНЕ...подреждам се първа-излизам първа от самолета и хуквам да тичам - тичам за багажа - тичам-тичам ...
Летището в Шанхай е ОГРОМНО - но аз тичам - с високи обувки-не ми пречи-аз тичам...
Този коридор няма край,продължавам да тичам - и ето ги стълбите към лентите за багаж-дай-още малко-още малко-мога,мога,ще успея...
Вече съм на лентата за багажа...
Вече е 00:40.
Запомних всеки куфар,който излизаше на лентата - защо моят го няма - черен с лилави ленти,зелен среден размер,червен огромен...-само моят не идва-
...звъня отново до България - май няма да успея - ЩЕ УСПЕЕШ,ЗАЙЧЕ...това ми връща силите и куража- ето го - голям,черен с червени крайща - грабвам го и хуквам...
...тичайки само питам - кой е най-краткият път за Терминал 2 - продължавам да тичам - дълъг коридор - аз пък съм упорита- бутам ли бутам количката с багажа и тичам ,тичам...
вече не ме държат краката,вир вода съм ...говоря си сама - можеш,давай,още малко -
...по принцип съм суетна - много ми пука как изглеждам от страни - но сега ИЗОБЩО НЕ МИ ДРЕМЕ-тичам потна,мокра,чорлава,говорейки си сама...

Вече съм на терминал 2 - ето го и гишето за чекиране,виждам хора там ,май успях:))))))

Часът е 01:50,полетът е в 2:35.

Посреща ме навъсен китаец и ме порязва - съжалявам,госпожо,но вече приключих - няма да включа компютъра САМО ЗАРАДИ ВАС...сривам се ... идват и други служители,любопитно ме разглеждат и си тръгват - а аз знам,че пътниците още чакат,за да се качат на борда,самолетът е там,но има затворена врата...не мога да мина...
...моля,моля,моля и пак моля - отговорът е НЕ,НЕ и пак НЕ...

Часът е ...на кой му пука вече...

Сядам на земята и започвам да РЕВА - от яд,от нерви,от умора - а тичах,много тичах - направих всичко,което беше по силите ми...
Така не съм плакала от...не помня от кога...

Абе ,голям рев му дръпнах...
После карам на автопилот - обаждам се за хотел,идва кола - отивам в хотела - спя - на следващия ден купувам нов билет и в 23:30 вече съм на летището - този път ще си тръгна...в 2:35.
Тръгнах си ...прибрах се...
Но ще го запомня,добре ще го запомня - колко малко за някой - може да бъде много за друг,затова ще съм по-добра и няма да отказвам дребнички неща ...няма...поне докато не забравя...

2 коментара:

Ясмина каза...

затова им свалих шапка на американците - винаги правят всичко възможно, колкото и безумно да звучиш с искането си...

Dim каза...

:))))да-евала им